Прибирам си се аз от работа, заедно с един колега, който е в същата посока. Както си говорим с него аз виждам един магазин за дрехи, в който просто искам да похарчат пари. Аз съм страшно лесен клиент…аз влизам в магазина с идеята, че искам да си купя нещо, не търся нищо специфично. Отварям вратата на магазинчето, което изглежда претъпкано с дрехи и учтиво казвам ”Добър ден”. Някъде в ъгъла се намира касата и оттам се чу някаква нечленоразделна дума, която естествено аз не разбрах.
В момента, в който пристъпих по-напред към източника на звука, едва сдържах смеха си, защото гледката пред мен беше нещо, което не очаквах със сигурност. Една ”муцунка” беше застанала на ъгъла на касата, подпряла се в поза тип кифла, направила обичаната от всички физиономия ”патешко дупе” и бълваща толкова много страст с поглед, че имах чувството, че малките ѝ очички ще изскочат. Но естествено картинката не свършва тук… От другата страна, клекнала ниско долу, държейки естествено Ай фоунъ с една ръка и жестикулирайки усърдно беше друга ”муцунка”, изживяваща се в ролята на фотограф. Втората така се беше вживяла ролята, че явно не усещаше цепката на дупето ѝ, изложена на показ и изключително неприятното мляскане на дъвка в устата.
Напоследък все по-често чувам думи от рода ”луда, ненормална, побъркана” и подобни по мой адрес. Чудя се какво поражда тази реакция към мен. Е…единственото ми обяснение е, че аз правя това, което искам; имам енергията да правя това, което искам и не се срамувам да го правя.
Да призная първо, че съм рокаджийка по душа, обожавам музиката, обожавам танците и всичко, което те кара да изпитваш положителни емоции! Много често ходя по софийските рок клубове и се наслаждавам(абе…не винаги) на добрата жива музика и естествено оценявам усилията, които са положили членовете на бандите.
Доста често се случва да няма много клиенти в бара и публиката на групата да се състои само от техни познати.
Когато видя, че групата се приготвя да свири аз започвам да пляскам, да викам за тях и такива ”щури” неща…Само че странното е, че в повечето случаи аз съм си единствената… Започват да свирят и аз танцувам, пея си, пригласям, крещя, забавлявам се… обръщам се и това, което виждам е цяло заведение, седящи или подпряли се на масите. Да, има усмивка на лицата им, изглежда сякаш се забавляват, но в следващия момент аз съм тази, която е странна, защото танцува и се забавлява….дали?
Нека да съм луда, нека да подскачам и всеки да ми се смее, нека да куфея и крещя, но нека никога не ставам скучна, седяща на масата, мислеща колко ме е срам да стана. И все пак на края на вечерта аз съм човека, който излиза с усмивка от заведението, все още тананикайки си песните, а другите… е те излизат все още мислейки за проблемите си.
Много добре се сещам за една случка, когато бях дете, случка от която дори все още се чувствам засрамена… Да съм била на около 10/12 години. Един слънчев летен ден майка ми ме изпрати до магазина да купя нещо (вече не се сещам какво) и ми даде доста от хартиените тогава левчета. Когато се върнах от пазара се опитах да скрия едното левче, за да си купя нещо за мен след това. То е ясно, че майка ми ме хвана в лъжа, но наивното детенце в мен си мислеше, че всичко може да мине. Когато разбра, че съм скрила левчета ме попита ”това ли е цялото ресто”, аз естествено отговорих положително. Тогава майка ми каза ”Знам, че си скрила един лев, и искам да го задържиш, след като си мислиш, че за тази цена си заслужава да ме лъжеш и да губиш доверието ми.”… Обърна се и излезе от стаята. Повече нещо не споменахме за случая, като и аз не посмях да върна левчето, защото ме беше срам. Беше ме срам от себе си и от това, което бях причинила на ”мама”. Не беше важна стойността на паричката, а неудобството, недоверието и старанието да поддържаш после лъжата.
(още…)
Много често(да не кажа всеки ден) ми се случва да отида сутринта на работа, заредена с усмивка, тананикайки някаква любима мелодия и излъчваща позитивна енергия… За жалост обаче това е голяма рядкост, особено в България.
Защо това трябва да е така? Аз не мога да разбера защо трябва да прекарваме една много голяма част от деня в съжаление, че сме на работа, в университета, в училище…? Не си ли избираме сами как да се чувстваме в дадена обстановка.
Някой тук ще каже, че работата е да се печелят пари, но аз съм на мнението, че човек си пропилява живота, докато си мисли как един ден ще спечели пари, за да може да му се наслаждава по-натам. А къде остана ”сега”?
Защо да не си кажем, че сме щастливци, че живеем, че работим, че се наслаждаваме на живота… Нормално е да съм нещастна, ако всеки ден си мисля колко ми е неприятно, че съм на работа, че ставам рано, че някой изисква нещо от мен. Ако толкова не ме устройва винаги има и други варианти.
В днешно време даже се смята за ненормално, ако човек е доволен и щастлив с работата си, но защо?
Сам избирам съдбата си..и имам право да съм щастлив. Никой не може да ми го отнеме… А не! Има кой! Само и единствено аз!
Случвало ли ви се е да отворите очи рано сутрин и навън да е тъмница… Изисква се малко време да се осъзнаеш къде си, кой ден е и какво става, но в момента, в който погледнеш навън и видиш тъмницата си казваш „Ох, вкъщи съм, спя и остава още време сън преди да звънне алармата…“. Тъкмо затваряш очи, мислиш си, че е минала само една минутка и чуваш добре познатата аларма, която започва тихичко и се засилва все повече и повече.
Това мисля, че се случва на всеки, който става всеки ден в един и същи час. Ако си лягаш в сравнително нормално време, в което можеш да се наспиш достатъчно, да посънуваш малко и даже мозъкат ти да се почуди какво да прави, биологичият ни часовник много добре знае в колко часа трябва да звънне алармата. И точно поради тази причина ставаш малко преди тя да звънне.
Аз открих, че това при мен стана около 2 месеца след като започнах да ставам всеки работен ден в 6:30 (понкякога и уикендите също). При мен толкова време отнема да си наглася биологичния часовник да спи до 6:25, но аз ИСКАМ да спя още 5 минутки! В тези 5 минутки стават толкова чудеса, разговори, почивки, влюбвания и всякакви приключения, че направо изпускам цял нов свят за това време. Единсвеният вариант да не се събудя преди алармата е да си легна толкова изморена, че да не дам време на мозъка ми да си почине и да реши, че еййййй сега трябва да ставаме!
Последни коментари