малко място за големи хора

Когато си вземем малко кученце, все по-често развъдчика (или собственика на родителите) ни казва, че е много важно да социализираме кученцето. Нека преди да стигнем до десоциализацията, да се опитам да обясня какво означава социализацията:
„Социализацията е процес в който индивидът усвоява умения за живот в обществото. Процесът е подобен на Възпитание. Но възпитанието става целенасочено, под ръководството на ръководител (учител, авторитет) с цел да се постигнат определени резултати и да се формират желани и одобрени от обществото модели за поведение, които е желателно и поощрително да бъдат следвани. От своя страна социализацията е неорганизиран и стихиен процес, при който могат да бъдат постигнати всякакви резултати – както желани, така и резултати, обратни на общоприетите в обществото. Под въздействие на социалната среда индивидът може да усвои практики за постигане на целите, които са неприемливи за обществото – лъжа, насилие, пасивност и пр. и пр.“.

Това определение го взех от Уикипедия и поне доколкото виждам се отнася основно за хората. При кучетата – е, почти същото е. Опитваме се да ги „интегрираме“ (хихи, звучи много ерудирано) в средата, с която ние сме свикнали. За наша радост, кученцата не могат сами да избират средата си – те ни следват там, където ние решим да ги заведем. Ако живеем до някой оживен парк, ще искаме то да е социализирано и да може да се разхожда спокойно в парка; ако живеем до поле с крави – ще искаме те да може да съжителстват нормално, без всеки ден да имаме близкоинфарктни преживявания. От нас(стопаните) зависи каква ще е средата на обитаване на това кученце (кученца).

За съжаление обаче, все по-често срещам тежкия пример за десоциализация. Ще ме питате „Е как така десоциализация?“. Има един простичък отговор: „мързел“ и още няколко по-сложни естествено. Истината е, че най-вероятно през целия живот на кучето, ние ще искаме от него да се държи адекватно в много ситуации. Не само на разходка, не само вкъщи, ако отидем и на гости, а пък може и на море да го вземем. Много хора приемат ума на кучето си, като нещо крайно едва ли не. Както при хората – умът се развива, а само от нас зависи да го развием в посоката, която ще е най-благоприятна и за двете страни. Десоциализацията на кучето е периодът, който минава, докато кучето не прави нищо особено. Всеки ден една и съща обстановка вкъщи, всеки ден една и съща обстановка навън. Когато обаче се озовем с 8-9 месечно кученце, което го е страх от големия камион (защото там, където живеем няма големи улици), или когато кученцето залае дете (а досега никога не е виждало деца) – тогава вече, можем с гордост да обвиним себе си! И не ме разбирайте погрешно, почти всичко е поправимо. В повечето случаи най-вероятно ще можете да го социализирате пак, но времето, което ще ви отнеме това е много по-голямо от времето, което сте можели да отделите, докато е било само 3-4 месечно.

Десоциализацията може да доведе до невъзможно съжителство на вас и вашето куче. Може да доведе до оставяне на кученцето в приют, или изхвърлянето му на улицата. Не са виновни кучетата, виновни сме ние (стопаните). Прекалена свобода, много малко наблюдение, оставяне на кучето да „разруши“ къщата, ненаучаване към хигиенни навици и изведнъж се озовавате с 6-7 месечно кученце, което прави всички лоши неща (на всичкото отгоре и пикучния му мехур събира много повече) и вие се хващате за главата и един ден казвате „Не мога повече!“. Друг израз, който съм чувала е „То като порасне ще се успокои и вече няма да прави бели.“, дали? Всички сме чували изразът „първите 7“, отнасящ се за децата. Е, с кучето не е нужно да отделяте седем години за постоянно възпитание и обучение. Но поне една година е нужно да му обръщате много внимание, да го социализирате, да полагате усилия, за да може времето ви заедно от там нататък да бъде едно приятно изживяване с любимо същество. И никога не трябва да забравяте, че социализирането ще помогне на вас, да бъдете по-спокойни и по-щастливи с домашния си любимец.