Теодора седеше на края на леглото и гледаше през прозореца. Чуваше различни шумове около себе си, но не обръщаше внимание на никой от тях. Седеше и гледаше прекрасния славей, кацнал на перваза, как извиваше тънкия си врат към небето, как пееше с цяло гърло. Това беше неговата ария, изпълнението на живота му, пълен с песни. Тя не можеше да чуе добре песента, защото прозорците бяха затворени, а и шумовете в стаята… ах, тези шумове колко я дразнеха.
Усети, че някой я докосва по рамото и чак тогава прогони прекрасната мисъл за славея. Беше познатото лице на лекуващия лекар. Той се усмихна нежно, сякаш това можеше да смекчи дори малка част от болката ù. Лекарят я помоли да легне, сега трябваше да си почива. След химиотерапията пациентите се чувстват изморени, отпаднали и дори депресирани. Но Теодора не беше така, за нея животът бе прекрасен, въпреки болката. Тя беше на 38 години и беше разбрала за злокачественото образувание преди около половин година. За всеки човек тази вест е като играта на руска рулетка – очакваш, че може на теб да се падне куршумът, но винаги се надяваш да не си ти. Е, на нея се бе паднал куршумът. (още…)
Вървиш по улицата… Дълга права пред теб. Хора минават, говорят, смеят се. Прегърнати двойки си шепнат любовни слова, но ти не виждаш това. Улицата ти напомня живота. Вървиш сам, а понякога с някогo. Вървиш дълго, а понякога кратко. Понякога те вали и ти неподготвен, без чадър, вървиш под дъжда и капките напомнят стичащи се сълзи. Друг път е слънчево и всеки радостно се смее около теб, казват си “здравей” дори и непознати.
Ти не спираш да вървиш по тази дълга права…
Виждаш много нови хора, които са с теб за малко – идват, минават, заминават и забравят… (още…)
Нима има рибари, които се чудят защо не хващат риба, а са излязли късно в морето, защото са препили предишната вечер?
Нима има работници, които се чудят защо им е ниска заплатата, а не полагат усилия в работата?
Нима има състезатели, които се чудят защо не печелят, а пушат, пият и бягат от тренировки?
Аз давам… Давам и раздавам, подарявам и не искам нищо в замяна. Сърцето ми ще ми се скара, знам, но нима мога да се променя. То не може винаги да дава всичко от себе си, за да го наранят накрая. Но пък аз успявам да го заблудя и всеки път му казвам, че ще бъде по-добре.
Не мисля какво ще бъде после, нали сега е прекрасно… Животът иска и не приема отказ. Танци, живот, глас, музика, приятели, удоволствия, работа… Те всички взимат от мен, взимат всичко, което имам, защото аз го давам. Но не мога другояче, а защо да се опитвам? Всяка клетка в тялото ми знае, че умира бързо, започва на високи обороти и не може да ги смъкне докато не се откажа и аз…но аз отказвам и продължавам устремено напред!
Секс? Не вярвам да има човек, който да чете това и да не знае значението на тази дума.
А какво всъщност знаем?
Напоследък все по-често ми се случва хората около мен да не влагат нищо друго в тази дума, освен чисто плътско преживяване.
С всеки, навсякъде, по всяко време. Дали наистина искате това?
Просто искам да пробвам веднъж с теб…Че аз какво съм? Някаква играчка от магазина, някакъв продукт, който изхвърляш след първото ползване или просто една поредна вечер от живота ти, която няма да помниш?
(още…)
Последни коментари